Любовта и саможертвата в „До моето първо либе” от Христо Ботев

Свободата е свръх стойност в Ботевия поетически свят. Тя е основен критерий за добро и зло,  обич и презрение,  пълноценен живот  и окаяно робско съществуване. Дори любовта е лишена от основание, от смиъсл и очарование, ако не е съзвуч

Свободата е свръх стойност в Ботевия поетически свят. Тя е основен критерий за добро и зло,  обич и презрение,  пълноценен живот  и окаяно робско съществуване. Дори любовта е лишена от основание, от смиъсл и очарование, ако не е съзвучна с повелите на времето и ако не чува „песента на гората и плача на сиромаси”. В лириката на Ботев домът е най-интимното , най-съкровеното пространство, но заедно с това е и робски дом- оквернен и очернен от насилника. Мъжествена и горда натура, нравствен максималист, героят избира пътя като синоним на борбата, като знак за върховно себепостигане и себедоказване. Така бунтовническият път се превръща в нов дом на юнака, където той преосмисля стойности като житейски избор, подвиг, саможертва, преосмисля любовта, за да открие своята мисия в служенето на отечеството.

В творбата гласът  на дълга се  противопоставя на  любовта, а „песента  на гората” заглушава  любовната песен.

Първите три строфи  са своеобразна  ретроспекция-лирическият Аз се връща към спомена за любовта , но това не кара героя да чувства носталгия и копнеж, това е време , когато героят е разпилял духовната си енергия. Така любовното чувство става синоним на несвободата. Любовта е непосилна да проникне в една ограбена, изтеразана от робството душа. Тя не носи успокоение и просветление, а само себепрезрение. Духовният свят на Аза е пуст и мъртъв. Дори обичта не може да стопли и съживи едно „сърце зло, в злоба обвито”. Злото е не само около човека ,а то е покосило и най-съкровеното у него.

Образът на любимата- тя по-скоро е  видение , което  покорява с младостта  и очарованието си, с чудният си глас, но дори тя е безсилна да омагъоса героя, да властва с красотата си над него и да го превърне отново в „роб” на любовта. В душата има място само за една любов- най-достойната –любовта към народа и родината.

Робството нравствено  обезличава и разделя  хората, обрича ги  на постоянно страдание-  отнема им надеждата  за бъдещето. Многобройните повелителни глаголни форими: „кажи”; „млъкни”; „ махни се”; „ запей” подчертават категоричния избор на лирическия герой. Любовта се оказва възможна само ,ако пътят е споделен. Бунтовникът призовава своята любима да пренебрегне малкото еснавско щастие и да разбере смисъла на неговата саможертва.

Свободата изпълва  всички духовни  пространства на  юнака. Стихът  „сърце ми веч  препти- ще фръкне” съчетава художествените възможности на синекдохата, хиперболата и символа, за да изрази отчаянието, нетърпението , полета на духа към сбъдването на най-съкровени желания.

Революцията е  видяна като апокалипсис,  пренареждане на  света по законите  на нравствеността  и справедливостта.  Там човек намира  себе си и своя  истински дом,  в този свободен  дом може би  ще го приюти невестата. Смърт , но това е жадуваната женитба на юнака. В творбата смъртта е естетизирана (разкрасена)-примамлива и желана, усмихваща се ,даряваща го с хармония и покой. За Ботев смъртта е върховен избор , доказателство за достойнство, мъжество и свободомислие.

Последната строфа  затваря композиционната  рамка на творбата  чрез мотива за  песента- моитие  около ,който се  гради смисъла  на целия поетически  текст. В началото  е „песента любовна”, която стеснява  духовните хоризонти  и прави човека  роб. Нейната алтернатива е песента на гората, която звучи романтично, но в нея се вплитат песните за теглото, плачът на сиромаси. Във финала прозвучават оптимистичните акорди на героичната песен, чрез която тържествува духа на свободния човек, който обича и е готов да се жертва. Тази песен е величествена и одухотворена, тя е откровение и завет. Автор: Албена Иванова